Тази събота, 26.06. се проведе тазгодишния гей парад в столицата. Противниците му този път решиха да не нападат „от засада“ с камъни а да го „атакуват“ открито с контра-шествие, претендирайки, че защитават някакви национални интереси. Може би са се надявали, че по този начин ще привлекат повече хора, които иначе не биха се включили в директна физическа саморазправа.
Не съм хомосексуална, не съм и сигурна, че напълно приемам тези хора. Но се опитвам. Не ги и съдя. Отдавна е доказано, че това не е психическо отклонение, нито пък болест, която да бъде лекувана. Развенчават се и митовете за разврат в техните среди, както и това, че са най-рискова група за всякакви венерически болести. Оказва се също, че един гей може да бъде много по-моногамен от повечето хетеросексуални мъже.
Е, с какво ни пречат тогава. В ежедневието си нито ги забелязваме, нито можем да ги различим сред останалото множество от хора.
Веднъж годишно обаче искали да си направят парад, с който да се заявят, да покажат, че не са различни от нас. Но ние го възприемаме именно като парад на различието, като опит за натрапване на това различие.
Безобидното им събиране става водеща тема дни наред и предизвиква поредица от твърде крайни изказвания. Какви ли не конспирации и пъклени планове им бяха приписвани. Искали да разрушат българското семейство, осквернявали родовите ценности. Да не забравим и основното обвинение „развращаване на младежта!“ Не беше ли и Сократ осъден на смърт именно с това обвинение? Изглежда такава е съдбата на всеки, който се бори срещу закостенялостта на обществото, в което живее.
Въпреки всичко парадът на гей-общнастта и тази година се случи. Успоредно с него премина и още едно шествие – това на така наречените националисти. А ето как видях аз двете, макар и само по новините:
Гей парадът – едно многоцветно събиране на хора. Много празнично настроение, музика, танци, балони и усмивки. Хората се забавляваха и се обичаха. Веселието им се предаваше дори у тези минувачи, които казваха, че будели у тях отвращение.
Имаше нещо пролетно и топло. Изобщо не се забелязваше, че денят е облачен и всеки момент може да завали.
Всеки беше пъстър, всеки с нещо се открояваше. Никой не се притесняваше да изрази себе си.
Контра-шествието на националистите – Сякаш с началото на следващия репортаж се прехвърлих в съвсем друг сезон. Всичко стана сиво и мрачно. Сякаш черно-бял военен филм, в който единственото цветно нещо, бяха националните флагове. Усещането за военна обстановка се подсилваше от почти маршовата стъпка и безизразността на участниците. Младеж с бръсната глава се дереше по мегафон, призовавайки за събуждане на нацията. Преминаването им по улиците, по-скоро плашеше случайно попадналите на пътя им, отколкото да ги накара да ги подкрепят. Омраза, агресия, нетърпимост, страх.
И тези хора, обвиняват гейовете, че развращавали децата? А те какво предлагат на мястото на този „разврат“? Страх! От това да си различен, от това да си личност. В редиците на националистите никой с нищо не се открояваше. Защитавали били децата?! На това ли трябва да осъдим децата си? Липса на каквато и да било идентичност. Страх да изразиш емоциите си. Сивота и пустота.
Колкото до тези като мен, които нито ги подкрепяме, нито ги отричаме, си мисля, дали самите ние не сме станали твърде отчуждени и именно заради това да не успяваме да приемем тези хора! И май не в сексуалността им се крие нашият проблем, а в собствената ни неспособност да изразяваме чувствата си, или по-скоро желанието ни да ги контролираме.
Изглежда все повече започваме да се затваряме емоционално. Притесняваме се да се засмеем шумно на шегата на приятел или да заплачем защото просто сме се сетили за нещо, което ни е натъжило. Да се зарадваме искрено на някой, когото дълго не сме виждали, да го разпрегръщаме и нацелуваме още на летището. Ние подтискаме и затваряме дълбоко в себе си тези чувства и желания. Срам ни е да ги покажем, страх ни е да се лишим от тях. А те дават израз на емоциите си и това ни смущава, обърква ни. Гледами ги сърдито, но не смеем да ги заплюем, защото дълбоко в себе си, там където сме скътали собствените си чувства, разбираме, че не на тях ни е яд, а на себе си. Че поне в това отношение искаме да сме толкова свободни, колкото са и те.
Не знам нужен ли е гей парадът или не. Може би трабва да го има. Може би ще спре да и нужен тогава, когато вече няма да ни прави впечатление и да предизвиква дискусии. А може би е само поводът за една много по-голяма дискусия, която трябва да бъде разглеждана отделно от самото шествие.
Снимките в материала са от репортажа на БНТ "По света и у нас"
Няма коментари:
Публикуване на коментар