Отново се заговори за въвеждане на часове по религия училищата.
Изобщо, мине се, не мине време и след дълго мълчание, Българската православна църква (БПЦ) отново надига глава. Но не, за да помогне с нещо на миряните, както би се очаквало и каквото призвание сама си е определила.
Да погледнем например към католическата църква. Не само западната, но и българската. Тя проявява отговорност към обществото. Стопанисва столове за бедни, помага на наркомани (или поне се опитва), грижи се за сираци и социално слаби. Свещеникът познава повечето хора в енорията си и се интересува от тях, от живота и проблемите им. Изслушва ги, дава съвет.
Нашите свещеници – „духовни водачи“, като че ли се гнусят от тези неща.
По-скоро биха изгонили просяк дори от двора на църквата, отколкото да му подадат ръка, да му помогнат с нещо, било то напътствие или топла чорба.
БПЦ е вглъбена в себе си! Дарения събира единствено за собствените си нужди, не за да помага другиму със събраното. А към вярващите се обръща не с въпрос дали имат нужда от помощ, от съвет, а само за да поиска нещо от тях. Ако те имат нужда от нея – трябва да си платят. Когато тя има нужда от тях, отново те плащат. Ще сбъркаме ли тогава, ако кажем, че духовниците ни принизяват духовността до едно чисто материално измерение?
И няма да е вярно ако някой каже, че не е работа на „божите наместници“ да се занимават с битовизми. Те го правят непрекъснато. Карат се за свещоливници, за имоти… Различните ни синоди са в постоянна разпра за всичко, от което биха имали полза едните или другите. И погълнати от вътрешните си недоразумения напълно забравят за потребностите на вярващите християни. Забравят ролята си на „бащи“ на християните (нали именно това значение носи обръщението „Отче“) и просто ги загърбват.
Единствените случаи, когато БПЦ дава мнението си за нещо, касаещо обществото, са тези, в които никой не й го иска. Прави го само, когато трябва да порицае нещо, но не и за да насърчи друго. Прави го, за да отрича, прави го винаги с назидателен, с укорителен тон. Не е ли по-правилно да бъдат поощрявани добродетелите? Няма ли тогава и критиката да тежи повече?
За липсата на отговорност към сираците например сме свикнали да виним всички – обществото, политиците, самите домове, но колко често сме се питали, дори себе си, какво прави църквата за тях? При този въпрос всички ще се сетим за отец Иван. Но дори той в грижите си за изоставените деца също е изоставен. Помагаха му граждани, помогнаха му различни медии. Но не и църквата. Тя отново остана безмълвна. Дори с коментар не го подкрепи. Не го даде за пример. Сама не взе пример от него. Може би бяха твърде заети да хулят Дан Браун, Мадона, Елтън Джон… Може би все още са твърде заети да искат от поредното правителство включването на часове по вероучение в училищата.
И защо? От загриженост към духовното развитие на децата ли е това? Съмнявам се! Ако желанието да помогнат някому имаше нещо общо с исканията им, щяха да започнат именно с тези деца, които си нямат никого. Които най-отчаяно от всички се нуждаят от опора, от напътствие и съвет. Тези деца, които сред всички биха били най-признателни към църквата, ако тя поне за миг погледне към тях.
Но не! Нашата, като съвсем нехристиянския Нарцис, продължава да се взира единствено в себе си, без да смята за необходимо дори да поглежда променящия се и динамичан свят около нея и още по-малко – да се нагажда към него.
Не съм против вярата, не съм и против православието, нито възхвалявам католицизма. Единствено смятам, че е съвсем естествено да се питаме защо католическите свещеници могат да намират общ език със съвременния човек, а нашите – не? Защо те могат да бъдат съпричастни към проблемите му, да се опитват да го разбират и според възможностите си да му помагат, а нашите – единствено да го съдят и заклеймяват? Не е в обикновените хора проблемът. Те именно са тези, които имат нужда от духовно напътствие. Но когато богослужителите, от които се очаква то бъде дадено единствено те порицават, без да поощрят нито едно твое действие, без самите те да дадат какъвто и да било добър пример, думите им започват да стават все по-празни, да губят какъвто е да било смисъл. Когато духовниците така са се втренчили в материалното, какво право имат да изискват обратното от своите миряни?
И това разкъсване на връзката между духовенството ни и заобикалящия го свят не е от днес или от вчера. Обичаме да казваме, че християнството е съхранило българския дух в тежките години на турското робство. Може би е така, но само ако под християнство имаме предвид обикновеният българин-християнин, изстрадалия християнин, а не „угоените свещенослужители“. Още Ботев и Вазов правят това разграничение:
Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват...
Ще кажете, че не всички са такива. Разбира се, че не! Изключения е имало тогава, има и сега. И със сигурност ще продължава да ги има тези изключения, които осъзнават, че единственият начин да служат на Бога, е като се грижат за хората.
Сестро използвай таланта си да помагаш на родната ни църква , а не да я нападаш, никой няма полза днес от това! Това време безвъзвратно е отминало, гледай напред и се уповавай на БПЦ - стълб и крепило на Истината в страната ни! Всичко скоро ще се оправи! Вярвам в това и ти вярвай!
ОтговорИзтриване