Казанът на българите

      Всички сме чували и дори сме разказвали вица за казана на българите в ада и защо само него не го пазят дяволи. Странно е обаче, че това ни забавлява. И още по странно, поне за мен е, че разказващият го, винаги излъчва някаква изумителна, криворазбрана национална гордост. Особено ако го разказва на чужденци. Тогава го сочим като характерна национално черта. Толкова ли няма с какво друго да се опишем?

      Напоследък все по-често ми прави впечатление следното: Дори кагато се борим за добра кауза, винаги го правим с лошо. Дори когато се опитваме да създадем, да изградим нещо, си въобразяваме, че това ще стане най-добре, като разрушим, заличим създаденото от друг, или просто като му попречим той да създаде каквото и да било. Примерите са твърде много, за да си позволя да поставя само един или няколко от тях като основа. Това може да попречи да забележим, че написаното се отнася на практика към всичко.

      Питам се, в какъв ли свят бихме живели, ако поне половината от енергията, която влагаме във взаимно оплюване, клеветене и търсене на кусури, употребявахме всъщност за собственото си развитие и израстване.

Или иначе казано “виждаме треската в чуждото око, но не и гредата в собственото си” – една хубава българска поговорка, която всички знаем, но никой не смята, че тя се отнася и до самия него.

Деструктивното ни мислене се е превърнало в модел на поведение. Още от деца се научаваме, че за да се издигнеш, независимо дали в клас, в службата или в очите на някого, е достатъчно просто да събориш този, който е пред теб, вместо да положиш усилие да го изпревариш. И това се нарича конкуренция.

   Не знам аз ли бъркам, но ми се струва, че същинската идея на конкуренцията е всъщност друга. Тя би трябвало да извади най-доброто у човека. Да го накара, употребявайки собствените си усилия да изкачи житейската си стълбица. Така стъпало по стъпало да изпреварва един или друг. Чудя се обаче защо за повечето хора, видели стълбата и тръгналите вече по нея, първата им мисъл е не самите те да се устремят нагоре, а да хванат най-близкия до тях за глезена и да го дръпнат обратно (пак казана). И между другото, в това често пъти влагат два пъти повече усилия, отколкото би им коствало да се съсредоточат върху качествата си, което със сигурност би им донесло и повече полза.

      Е, защо тогава предпочитаме да попречим на развитието на някой друг, вместо самите ние да се развиваме? Защо се оказва, че ако очерним някого, ако го залеем с кал, самите ние ще станем по-чисти? Няма!

И за да изляза от изтърканите метафори, които за съжаление са твърде точни и затова не можах да се сдържа да не ги използвам, въпросът който си задавам е всъщност следният: Не е ли по лесно да се постараем самите ние да сме по-добри (в което и да било отношение), вместо постоянно да се чудим кого за какво да набедим? А за съжаление повечето хора възпитават и децата си в такова поведение, изтъкано от негативизъм и враждебност към другите.

      А после се чудим защо обществото ни върви надолу. И отново се опитваме да обвиним друг за това, и както винаги политиците “опират пешкира”. Вярно е, че те носят най-голяма отговорност, но обществото, както често ни се повтаря, повтаряме си го и сами, сме всички ние. А ние винаги, към всичко и към всеки сме настроени твърде негативно, дори деструктивно. Че как тогава искаме да изградим каквото и да било, при положение, че само събаряме всичко, което някой се опита да направи, но с нищо не го заменяме?

      Казваме, “трябва да има закон за това или онова”, но сами не спазваме препоръките си, докато не бъдат наложени със закон. Често след това продължаваме да не спазваме и съответния закон.

Постоянно недоволстваме, че е мръсно. Убедени сме, че трябва да се събират глоби за хвърлен на улицата боклук. Но глоби не се събират, затова дори тези, които апелират за тях, продължават да хвърлят боклуците си, където им падне, защото “така или иначе е мръсно”.

      И винаги, за всичко се оправдаваме с: “То, това да е проблемът на държавата, та него сме тръгнали да оправяме”. А “проблемът на държавата” е съвкупността от пренебрегвани проблеми! Проблемът е нежеланието на всички нас да се отнесем достатъчно сериозно към всеки един от тях, защото все се оказва, че “точно това не е най-големият проблем” и затова напълно го пренебрегваме, даже се противопоставяме на всеки опит за неговото решаване.

      А не би бил особено сложен обратният подход. На всеки проблем да гледаме сякаш именно той е “най-големият” и точно от него зависи добруването ни. Така няма дори да усетим кога сме решили и този “най-голям проблем”, който всъщност за всеки е различен.

      Уви, аз лично не вярвам, че това ще стане, макар и силно да се надявам, че е възможно. Защото човекът е егоист по природа. Не осъзнаваме, че ако помогнем или поне не попречим на някой друг да успее да свърши нещо полезно, това би било от полза и за нас, макар и да не засяга пряко личните ни интереси.

      Защото всеки път, когато някой опита да реши един или друг проблем, смятайки го за достатъчно важен, останалите полагат всички усилия да го спрат, тъй като не от там трябвало да се започне.

         И така все от никъде не успяваме да започнем!

        Ще спрем ли изобщо някога да се въртим из този лабиринт зависи само от нас. Но трябва заедно да тръгнем в една посока, а не всеки да дърпа в своята.