вторник, 2 ноември 2010 г.

Първи ноември – ден на народните (под)будители

Тази година празникът на народните будители беше съпроводен от редица протести с по-голяма или по-малка масовост. Или поне това беше разглеждано като основна тема от всички медии.
Протестират лекарите, протестират студентите, този път подкрепени и от академичния състав на Софийския университет. Протестираха и продължават да заплашват с протести също и от БАН, и полицията, и кой ли още не.
Какво искат? Всички искат едно – повече пари! Остава да се запитаме основателни ли са протестите? Разбира се, че са! Или поне биха били при други обстоятелства.
Исканията на всички са основателни. От по-голямо финансиане се нуждае всеки сектор в страната. Но пари няма! Пари няма достатъчно както за университетите, така и за полицаи, лекари, военни, земеделци и т.н., и т.н.

И въпреки това всички продължават да настояват, опирайки се на това, че било “въпрос на приоритети”. Това също е вярно, но кой определя приоритетите, при положение, че всеки вижда именно своята област като най-значима и смятат, че трябва да е с най-висок приоритет. Тези, които сега обясняват, че образованието например, трябва да е с най-висок приоритет, със сигурност ще запеят друга песен ако, не дай си боже, опрат до услугите на “орязаното” здравеопазване или пък им се наложи да поискат от полицията “да си свърши работата”.
Уви, у нас не е въпрос на приоритети, защото във всяка сфера почти всичко трябва да е с “най-висок приоритет”.
И макар да не симпатизирам особено на това правителство (най-вече заради антипатията ми към Бойо Борисов, заради надменността и високомерието, които демонстрира, както и нерешителността му по немалко въпроси), то всъщност някак се опитва да баласира положението.
Но нека поставим нещата по един по-близак до всички ни начин. Ако вие трябва да избирате между това да се лекувате или да започнете, продължите или завършите образованието си, кое ще е от по-голямо значение за вас самите?
Да, въпрос на приоритети е! Но уви изглежда образованието и науката не са и не би трябвало да бъдат на най-първо място. Може би допреди две-три години, когато все още учех (бях по някакъв начин в ситемата на образованието), щях да съм на различно мнение.
От това следва едно основно нещо. Не, че човек променя приоритетите си в зависимост от средата, в която се намира, макар че и това е вярно, но по други причини. Излиза, че всеки дърпа чергата към себе си и затова всички седят на земята.
А най-лошото е, че подбудителите на цялото това недоволство имат съвсем различни интереси от тези на последователите си. Те просто не желаят да осъществят реформите, към които биват призовавани вече втора година. Казват: “Осигурете ни финансиране и ще направим реформи”. А основна част от тези реформи са необходимите за всички институции  съкращения на огромен брой ненужн персонал, защото това са едни неоправдани разходи. Е, каква е логиката? “Дайте ни повече пари и ще започнем да правим икономии”?! В това просто няма никакъв смисъл! Естественият ход на нещата е точно обратният. Това просто показва, че в тези институции липсва каквото и да било желание за преустройство. Условията, които поставят, за да направят изобщо някакви промени, са само инструмент за изнудване. Но реално намерение за действие няма у никого.
Пред БНР ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев заяви следното: “Нека баницата е една, но да се знае за кого са големите парчета!” Визираше СУ като единствен, който заслужава да получи най-високо финансиране сред всички държавни ВУЗ-ове.
Аз пък искам да попитам защо от СУ продължават да смятат, че именно на тях се полагат “големите парчета”? Действително, университетът е най-старият в страната, но също както при хората, не възрастта определя качеството. Въпреки това, все още много хора изпитват сантимент към учебното заведение и именно на него се дължи както репутацията му, така и цялата обществена подкрепа, която получава. Истината обаче е друга. С всяка година качеството на образование в най-старото висше училище в страната все повече се понижава. За съжаление по-близък поглед имам само върху две специалности, но при това положение пък смятам да коментирам и двете.
1. Журналистика. Много мои познати, завършвайки журналистическия факултет на СУ, излязоха от там много по-неграмотни и с по-ниска езикова култура, отколкото имаха, когато бяха приети. Все пак, това са хора, готвени за журналисти, и би следвало да владеят достатъчно добре езика си както писмено, така и говоримо. За съжаление нямам поглед върху завършващите подобни специалности в други университети. Паралел обаче мога да направя с друга специалност.
2. Археология. Като участник в провеждането на археологически проучвания на различни обекти не мога да не забележа, че студенти от други университети, дори второкурсници, имат значително повече знания, практически опит и хъс за работа, отколкото възпитаници на магистърската програма към СУ.
Е, това ли е качеството, за което проф. Илчев говори? За това ли претендират, че заслужават по-голямото парче от баницата?
Съвсем естетвено е, разбира се, всеки да тегли към себе си. В крайна сметка, всеки е запознат най-добре с проблемите и нуждите на собствената му дейност. Но така не помага нито на себе си, нито на обществото, твърдейки че именно неговата услуга е най-необходима. Нека погледнем за малко и встрани и да се замислим трябва ли да продължаваме да настояваме, че това, с което всеки от нас се занимава, е най-значимо и заслужава най-много внимание? Не е ли по-разумно да се съобразим с общата ситуация и да поемем по равно товара, вместо да го струпваме на друг (в не по-добро положение от нашето), за да облекчим себе си. Защото всички, които неуморно настояват за повече и повече пари, правят точно това. Когато няма достатъчно пари, те трябва да бъдат взети от един, за да ги получи друг. Проблемът е, че на първия средствата също не му достигат. Затова нека помислим дали сами можем да направим нещо по-полезно поне за себе си, вместо само да недоволстваме и да се оплакваме, вдигайи повече или по-малко шум. Както на СУ така и на БАН бяха предложени не един или два варианта, за да успеят да се справят с положението. Но те ги отхвърлиха. Искат пари. Също като едно цигане, което ме спря преди време на улицата. Искаше стотинки, защото било гладно, но когато му предложих да му купя сандвич, отказа. Натояваше да получи пари. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар