петък, 15 януари 2016 г.

...”Разстрел за убийците на момчето във Враца”

Масови призиви за доживотни и дори смъртни присъди изпълват в последните дни социалните мрежи. Поводът е убийството на 18 годишно момче във Враца, след спречкване на пътя. Безспорно случаят е брутален. Това което ме плаши повече обаче са две неща.
1) Пълната липса на съпричастност от страна на “зяпачите” (за това малко по-долу)
2) жаждата на обществото за кръв.
Второто е породено от общото усещане за безнаказаност във всевъзможни подобни случаи. Е, тези двамата са хванати и вината им е безспорна. Нека платят и за всички останали жертви, които не са получили възмездие. Жаждата за разплата, при която с лекота се подминават чисто юридически факти, станали бързо достояние на всички.
“За мъртвите или добо, или нищо!” Това е чудесна поговорка от етична гледна точка. Обаче има едно “Но!” Когато се води разследване няма как да не се вземат предвид и действията на жертвата, довели до фаталния край, освен тези на убиеца. Трябва да се вземат предвид мотивите за извършеното престъпление и наличието или отсъствието на умисъл. Водени от гнева си обаче сме склонни да пренебрегнем фактите и се опитваме да изискаме една криворазбрана справедливост. Тя е насочена не толкова към конкретното престъпление и неговите извършители, а срещу един цялостен модел на поведение от малка група хора, които “смятат, че са над закона”. Гневът на хората е справедлив, но това не означава, че той непременно води до справедливи законови решения.
Всички се дразним от агресията по пътищата. Конкретният случай също е следствие от агресивно поведение на пътя. И ако обикновено всичко се разминава само с освиркване и размяна на псувни, все по-чести стават и тези случаи, в които се стига до физическа саморазправа. Този път и с фатален край. И въпреки, че това което ще кажа на много хора ще прозвучи жестоко, смъртта не може да е повод да не се дискутират всички страни на случилото се.
Макар да няма огласени свидетелски показания за последователността на събитията, един факт не се отрича. Убитият Тодор е слязъл от колата с железен бокс в ръка, след спречкване с двама пешеходци. Друга мъдрост на народа ни гласи: “Да би мирно стояло, не би чудо видяло”.  Каквито и реплики да са си разменили преди това, колкото и арогантно и дори вулгарно да са се държали, можел е просто да подмине и да си продължи по пътя. Защото в това свидетелите са единодушни. Тодор не е бил свален на сила от колата. Слязъл е сам и с оръжие, което само по себе си е акт на агресия. От това е очевидно, че и намерението му не е било помирение. Двамата бабаити, чувствайки превъзходството си, отвръщат на агресията с още по-голяма агресия. Не оправдавам нито една от двете страни. Чудя се обаче какъв щеше да е изходът, ако насреща му не бяха “Поничките”, а двама осмокласници например. Ще кажете, че не би им посегнал. Може и да сте прави. Тогава защо не е подминал и тези?
Техният изблик на жестокост също е безспорен. Дори да допуснем вероятността първоначално само да са се отбранявали, озлоблението очевидно е взело връх и нещата са излезли от контрол. Въпреки това, едва ли намерението им е било да го убият. А именно намерението е определящо, за това дали ще бъдат обвинени в предумишлено убийство, или по непредпазливост.
С настояванията си за по-тежко обвинение всички протестиращи единствено обрекоха делото на неуспех, ако то все пак следва буквата на закона.

Колкото до ненамесата на свидетелите тя има своето психологично обяснение, но чисто законови опасения.
Отново ще започна с второто. Вече осем години в Централен софийски затвор излежава присъда за убийство австралиецът Джок Полфриман. Съвсем наскоро той за пореден път беше заклеймен от медиите като убиец, касапин и т.н. Нека не разводняваме. Той е там именно защото се е опитал да предотврати нанасянето на масов побой, в следствие на което агресията на нападателите се е прехвърлила върху него. При самозащита, убива единия от нападателите си и е осъден на 20 години затвор. Всъщност, когато агресията е ескалирала, това е нормално да стане и вероятно ако и в случая във Враца някой беше опитал да се намеси, той неизбежно щеше или да понесе същия побой, или, принуден да се защитава, сам щеше да извърши престъпление. Тук се оформя един порочен кръг, от който няма излизане. И докато законът ни осъжда опита със сила да бъде предотвратено насилие, безразличието може само да нараства.
Има го и психологическият момент. Когато много хора са свидетели на поведение, което са сигурни, че и останалите не одобряват, всеки от тях е склонен да отложи собствената си намеса, уверен, че някой друг ще го направи пръв. Защото всеки е по-склонен да подкрепи действието на друг, отколкото сам да инициира такова. Това е следствие на общия ни конформизъм (не само на българите, а въобще на хората), особено когато не сме уверени до какво ще доведат действията ни. Резултатът обаче е, че в общото ни изчакване някой друг да направи първата крачка, никой не предприема никакво действие.
Като последна причина за бездействието на свидетелите ще си позволя да предположа същата тази нетърпимост към агресията на пътя, която сега ги кара да искат главите на убийците. Съжалявам, че за втори път ще се наложи да изтъкна, че вероятно именно Тодор пръв е пристъпил към физическа саморазправа. Когато е срещнал отпор, нищо чудно “запачите” да са си казали “Ето един, който, като много знае да скача на бой, ще си получи заслуженото.” Тогава нито Тодор, нито Поничките, нито свидетелите на побоя са предполагали, че може да се стигне до смърт. А в последствие никой от снималите не дръзва дори пред себе си да признае, къкви мисли са му минали първоначално през главата.

Изабщо объркали сме темата, която трябва да повдигнем като общество и то най-вече пред самите себе си, а след това и пред органите на реда. И тя не е подмяна на обвинението. Това ще го определи съдът. По-важно е да се замислим за агресията.
Агресията на пътя.
Агресията в училище.
Агресията в градския транспорт.
Агресията на нарушителя, срещу санкциониращия го полицай.
Агресията срещу касиерката в магазина, ако щете.
Въобще агресията, която все по-често проявяваме едни спрямо други. Предизвикана или непридезвикана. Вербална или физическа.
Кога спряхме да зачитаме правата на другите и значение придоби само това, което ни се иска на нас? Кога спряхме да уважаваме достойнството на хората, само за да успеем да им се наложим? Кога се намразихме толкова едни други, че каквото и да правим, все си пречим взаимно? Кога започнахме да губим човещината си?
За това не са ни виновни нито бедност или богатство, нито полиция и управници. Сами разрушихме ценностната си система и загубихме усещане за етика и морал. За това няма да намерим изкупителни жертви, а по-добре да спрем да се оглеждаме кого да посочим с пръсти да се вгледаме навътре в себе. И моля ви, не пишете коментари, че това не се отнася за вас, дори да е вярно. Ясно е, че нищо никога не се отнася до нас. Ясно е, че никога, за нищо не сме отговорни. Все не сме ние, а са другите, ама от тяхната камбанария и ние сме сред тези – другите.

Като финал искам да изкажа съболезнования на близките на убитото момче. Скръбта и личната им трагедия обаче не могат да са причина да бъдат пренебрегвани факти и да не се говори изобщо за това каква е неговата вина в случая (което не оправдава убийство естествено). Особено когато искат най-тежка присъда.


Няма коментари:

Публикуване на коментар