За пореден път човек беше нападнат и в крайна сметка убит от глутница озверели кучета. И за пореден път около темата ще се шуми няколко дена, човекът ще бъде погребан, а глутницата – върната на мястото й. И така до следващата жертва. Тогава отново ще станем свидетели на същия сценарий, който видяхме тези дни и който неведнъж преди това сме гледали.
Дали жертвата ще е възрастен човек, дете или просто поредният самотен минувач по улицата, дръзнал да навлезе в територията им? Дали ще го нападне същата глутница или друга... Това няма значение.
Нищо от горното няма значение и за защитниците на тези озверели глутници. Те... едно си знаят и едно си лаят:
“Не са виновни кучетата, виновни сме ние – хората!”
И донякъде са прави. Кучето е животно. Хищник! И когато напада, то не го прави с умисъл – да навреди просто ей така, от лошотия. При него това е ловен инстинкт. То ловува, за да убие, а убива, за да се храни.
Но това не опровергава, а напротив – потвърждава позицията, че кучетата в никакъв случай нямат място безконтролно да бродят по улиците. Така, както всички бихме се противопоставили, ако из градовете ни тръгнат мечки, вълци и други хищници, така не трябва да има търпимост и за кучетата. Защото те не са по-различни. Те са ловци, а често, плячката сме ние.
Не са виновни кучетата. Те просто следват инстинкта си.
Виновни сме ние – хората!
Но за какво? Дали за това, че когато срещу нас, с лай и оголени зъби, се спускат 4-5 настървени кучета нас ни е страх и с това ги предизвикваме? Или с това, че не всеки е длъжен да знае как да реагира в подобна ситуация? Започва да ръкомаха, за да се предпази, а всъщност ги настървява още повече.
С какво е виновно детето? Защото е дете ли? Играе, тича, шумно е, а това ги дразни!
Каква е вината на стареца? Бавната му, може би леко накуцваща походка? Това, че за да се придвижва използва бастун, който те възприемат като заплаха? Или очевидната му уязвимост, която го превръща в предпочитана лесна плячка за всеки хищник.
Да, виновни сме ние – хората. Виновни сме за това, че не винаги ходим на пръсти в собствените си градове. С подобна дързост, понякога се случва да нарушим покоя на някоя от многобройните глутници. Виновни сме, че не винаги съобразяваме поведението си с това на кучетата. Понякога просто от незнание. Виновни сме, че се случва да нарушим и територията на някоя непозната глутница, защото няма как да разберем коя територия, на кои точно кучета принадлежи. Защото териториите в собствените ни градове, отдавна вече принадлежат не на хората, а на кучетата.
И докато ние – хората, носейки такива тежки вини на раменете си, се промъкваме като крадци по построените от нас улици, кучетата ни нападат, хапят, убиват. А не дай си боже някой да си позволи да се противопостави на този терор, независимо дари с изказване или с действия, тогава отгоре му се нахвърля друга глутница. Различна, но също толкова озверяла и агресивна, с още по-силен лай. Глутница от хора, но хора, за които човешкият живот има много по-малка стойност от добруването на помиярите. Цинизмът им стига до там, че са способни от десет кладенеца вода да донесат, за да припишат вина на жертвата.
Имаме поговорка: Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!” Къде обаче да ходят хората, когато и градовете са пълни с диви зверове? Е, какво пък... хората? Тях “Кучета ги яли!”
